Отношението на човек към смъртта може да бъде много двусмислено. Хората често изпитват страх и надежда за второ раждане едновременно. Философите винаги са се опитвали да изучават феномена на смъртта в тези посоки и са имали доста голям успех в това.
Дори древните философи често са мислили за природата на смъртта. Те не се съмнявали, че човешкото тяло е смъртно. Но това, което се случва след смъртта на душата, винаги е оставало загадка за древните философи.
Последователите на великия Платон се опитват да намерят доказателства за смъртност или безсмъртие на душата между две основни причини. Те предположиха, че или душата съществува вечно, или съзнанието е спомен от житейския опит. Що се отнася до последователите на Аристотел, те вярваха в божествения принцип на света. Интересното е, че циниците бяха много презрителни към феномена смърт. Те дори биха могли да се самоубият, за да не нарушават хармонията в света.
Римските и гръцките философи величавали смъртта във всичките й форми. Те предполагаха, че най-добрата смърт е смъртта на император или герой, който сам се хвърля на меч с гърдите си. Но християнската философия, напротив, винаги се е опитвала да противопостави живота на смъртта. За християните страхът от смъртта трябваше да бъде изразен с ужас от Божия съд.
През Средновековието страхът от света на мъртвите се смесва със страха от смъртта. Така че ужасът от задгробния живот в средновековна Европа беше много голям. Но през седемнадесети век този страх беше донякъде притъпен. С помощта на математически аргументи философите доказаха, че има Бог, който е направил много добро на хората и не е в състояние да навреди на човечеството.
Философите от Просвещението не разглеждат смъртта като възмездие за земните грехове. Те предполагаха, че смъртта и адските мъки не трябва да се страхуват. И едва през деветнадесети век Шопенхауер успява да формулира проблема за „истината за смъртта“. Трябва да кажа, че неговият възглед коренно промени европейските идеи за смъртта. Той обяви самия живот за истинското въплъщение на неистината. Но за философа Ф. Ницше смъртта се превърна в истински катализатор за действие, което подтикна човек да напрегне всичките си жизнени сили. Л. Шестов нарича самата философия подготовка за смъртта, цитирайки известния Платон.
Известно е, че философските школи от ХХ век идентифицират смъртта с понятието време. От гледна точка на философите, човекът е бил смъртен само за някакъв външен наблюдател, но не и за себе си. Тази проста идея сега се потвърждава от принципа на релативизма, който е характерен за съвременното философско и научно мислене.
